Как се промени българската памет за Холокоста през годините. Отговор на този въпрос дава “Свободна Европа”.

Рейтингът на Байдън се срина до рекордно ниско ниво (графика)

На 27 януари за пореден път беше отбелязан Международния възпоменателен ден на жертвите на Холокоста. Той е обявен за такъв с резолюция приета на 1 ноември 2005 г. от ООН. Това е денят, в който през 1945 г. Съветската армия влиза в концлагера Аушвиц. На 10 март предстои и България да почете паметта на жертвите на Холокоста.

Денят се отбелязва от 2003 г., когато правителството на Симеон Сакскобурготски го обяви за такъв. Денят е наречен „Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и престъпленията срещу човечеството“. През последните тридесетина години обаче тези дати и проблемите свързани с Холокоста предизвикват дебати в българското общество. Нека да ги припомним.

Спасителите – преди 1989 г.

В посткомунистически условия още повече започна да се експлоатира оформилата се още от края на 60-те години тема за „спасението на българските евреи“ през март 1943 г. 

Всичко започва когато Хаим Оливер, приятел на диктатора Тодор Живков, издава книгата „Бяхме спасени. Как българските евреи бяха опазени от лагерите на смъртта“. В духа на тогавашното време „спасението“ е приписано на пролетариата, БКП и лично на Живков.

За целта се използва обстоятелството, че през Втората световна война той е бил начело на нелегална група в населения главно с евреи столичен квартал Ючбунар. С държавна субсидия режимът се погрижва книгата на Оливер да се преведе на няколко езика. След време в София е организирана и изложба, която носи заглавие „Спасяването на българските евреи 1941-1944 г.“. Предстои ѝ да обиколи редица европейски страни, както и да достигне зад Океана.

По този повод през 70-те години от западногерманския приятел на Живков Волф Ошлис тръгна за България термина „страна без антисемитизъм“. Той трябваше да внуши, че като цяло в миналото никога не са съществували антисемитски движения или изказвания сред българите. За ирония, изковаването на този термин стана по време, когато вече бе преминала кампанията по смяната на имената на помаците. А предстоеше през 1984-1985 г. същото да се случи и с турците в България. Това не попречи през 1986 г., по сценарий на вече споменатия Оливер, режисьорът Борислав Пунчев да създаде филм „Ешелоните на смъртта“. В него диктаторът Живков бе изобразен като лично спрял през март 1943 г. влаковете, с които предстои вдигнатите евреи да отпътуват за лагерите в Полша.

Според появили се през 2004 г. сведения инициативата представлява част от по-мащабни и твърде смели планове на тогавашния ЦК на БКП, по-малко от две години след т. нар. „Възродителен процес“, да номинира чрез някои български и международни еврейски организации самия Живков за Нобелова награда за мир.

Представите за “спасението” и “страната без антисемитизъм” станаха изключително властни именно в края на комунистическия период и началото на прехода към демокрация. В тях стояха напълно потулени Закона за защита на нацията, принудителните изселвания на евреи, конфискациите на тяхно движимо и недвижимо имущество, отнетите им граждански права, изгонването им от по-големите градове на страната, настаняването им в трудови лагери. Да не говорим за депортирането по настояване на Хитлерова Германия на 11 343 евреи от Вардарска Македония, Беломорието и Пирот.

Спасението след 1989 г.

След 1989 г. заслугата за оцеляването на евреите от старите предели на Царството се отдаваше вече на цар Борис III, български политици, българската православна църква и гражданското общество. Темата за „спасението“ бързо се превърна в национална идеология за разкрасяване на толерантността в България. Когато депортацията от т. нар. „нови земи“ се споменаваше от български историци, тя се свързваше с политиката на нацистка Германия, Комисарството по еврейските въпроси в България и неговия шеф Александър Белев, а отговорността за това на правителството на проф. Богдан Филов и цар Борис III оставаше в сянка. По-често депортацията се споменаваше мимоходом с наблягане на германския натиск, като на преден план се очертаваше „спасението“. В други случаи темата дори се подминаваше напълно. Както и преди 1989 г., доводите за снемане на българската отговорност спрямо „новите земи“ се въртяха около това, че те не могат да се смятат преди края на войната за част от България, а и тамошните евреи не са били български поданици.

Самите представи за „спасението“ и „страна без антисемитизъм“ се засилиха в резултат от съвместните усилия в полето на културната дипломация, дело както на новите антикомунистически сили, така и на бившите комунисти от БСП. През 1993 г. българи и български евреи от щата Калифорния дори направиха предложение до Националния еврейски фонд в Израел за създаване на парк, в който да се възпоменава спасяването на евреите от България. Идеята беше мястото да бъде посветено на цар Борис III и царица Йоана.

Първите критики към България

И все пак, през 90-те не закъсняха и протестите на някои български евреи, както и на евреи от Македония и Тракия, живеещи в Израел. Започнаха дебати в Националния еврейски фонд там, които постепенно отвориха темата за депортацията на евреите от „новите земи“ по време на войната и отговорността на тогавашните български власти. Организацията реши да посвети новия парк на целия български народ. В него обаче беше издигнат и паметник на цар Борис и царица Йоана. В парка имаше и още два паметника. Единият бе посветен на българския народ и личности като Димитър Пешев и митрополит Стефан, а другият на депортираните евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. На 21 октомври 1996 г., във време когато българите са обзети от галопиращата инфлация по време на кабинета на Жан Виденов, т. нар. „Българска гора“ бе открита.

През 1999 г. дори се достигна до някакъв труден и мъгляв консенсус в българското общество, при който върху поставена пред парламента паметна плоча се говореше едновременно както за спасените, така и за депортираните евреи от март 1943 г. Текстът беше съгласуван между президента Петър Стоянов, председателя на Народното събрание Йордан Соколов, както и от Организацията на евреите в България „Шалом“.

По същото време обаче, публикуването на книгата на живеещия в Израел български евреин Михаел Бар-Зохар доведе до незабавна реакция на евреи от Македония и Тракия. Беше организирана среща на специалисти по темата в Мемориалния комплекс по история на Холокоста Яд Вашем. На нарочна комисия беше възложено да проучи въпроса. Нейното заключение бе „Българската гора“ да се запази, ала на мястото на трите съществуващи паметника да се постави един нов. Идеята бе той да бъде посветен на паметта на депортираните евреи от Беломорието и Македония, както и на онези, които са спомогнали за спасението на евреите от „старите предели“ на България. Изрично се изискваше от комисията върху паметника да не се изписват имената на цар Борис III и царица Йоанна, както и каквито и да било други имена.

Между спасението, оцеляването и депортацията

Още през 1995 г. организацията „Шалом“ публикува документален сборник, в който се говореше за „Оцеляване“ на българските евреи, а не наложилото се през годините „Спасение“. Терминът „оцеляване“ беше използван и от родения в България френски философ Цветан Тодоров. По-късно по случай 60 годишнината от мартенските събития през 2003 г., темата се отвори от публицисти, журналисти и социолози, но българските историци отново запазиха мълчание. Единствено правителството на Симеон Сакскобурготски обяви 10 март за „Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и престъпленията срещу човечеството.“

И все пак, постепенно започна да се налага в публичността една наречена от германския историк Щефан Трьобст „по-умерена линия на аргументация“, която следва паметната плоча до парламента от 1999 г. Някои историци като Иван Хаджийски говореха подробно за депортацията и разграбването на имуществото на евреите и бяха видимо против оневиняването на цар Борис III и Б. Филов. През 2007 г. проблемът за депортацията присъстваше в сборник от документи, сред които бяха поместени и сведения за организацията и провеждането на депортацията на македонските и тракийските евреи. Ала и тук, видимо неслучайно, акцентът беше поставен повече върху антисемитизма в Европа и натиска от германска страна върху София. Като цяло обаче присъствието в текстове на „спасението“ доминираше над депортацията, а тя се споменаваше бегло (така е и в том 9 от „многотомната“ на БАН) или пък се премълчаваше напълно. Доминираната от националистически настроения историческа колегия в България предпочиташе да говори за „спасение“ като дело на натиск от българското „гражданско общество“ и да замита под килима самата депортация.

През 2008 г. президентът Георги Първанов посети Израел. Говорейки за спасяването на евреите от старите предели на царството, той не пропусна да спомене и наличието в страната в годините на Втората световна война на „антисемитски режим“, като добави и „отговорност“ на България за депортацията от „новите земи“. И тук няколко неща няма как да не направят впечатление. В тези години българските политици, държавници и дипломати започват да говорят по един начин навън, и по друг пред вътрешна публика. Промяната на тази „официална“ българска позиция става в голяма степен под външен натиск свързан с еврейската диаспора, Израел, ЕС и САЩ.

„Третото полувреме“ и втърдяването на българската позиция

Антибългарската политика на македонския премиер Никола Груевски, свързана със спонсориране направата на филма „Трето полувреме“ (засягащ депортацията във Вардарска Македония) от режисьора Дарко Митревски през 2012 г. доведоха до още по-голямо втвърдяване на българските историци, обществено мнение и власти. Депортацията започна изцяло да се приписва на нацистка Германия и комисаря Ал. Белев, а българските власти се оневиняваха. На 8 март 2013 г. българският парламент прие декларация, в която изрично се изтъкваше за извършеното злосторство как „не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре.“

Историците проговарят

Разбира се, срещаха се и отделни историци като Борислав Дичев, Иван Хаджийски и др., които открито говореха за българската отговорност и съучастие при извършването на това злодеяние. Оспорвайки тезата за „спасение“ на българските евреи по време на Втората световна война, още през 2012 г. Румен Аврамов обръща внимание как с антисемитското законодателство от 1940-1941 г. става дума за тотално отнемане на граждански им права, изселването им, както и бруталното им икономическо омаломощаване. В него политиката на предвоенния авторитарен режим цели отстраняване на малцинствена общност чрез нейното маргинализиране, изолиране, гетоизиране и полууспешно елиминиране на присъствието ѝ.

Като продължение двамата с Надя Данова издадоха през 2013 г. и два обилни тома с автентични архивни документа за извършената от българските окупационни власти депортация на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. И в двата предговора Аврамов и Данова говореха открито за българската отговорност и съучастие в депортацията. Не е случайно, че въпреки издаваната в обилни количества пошла и безстойностна параисторическа литература от издателството му, ректорът на Софийския университет Иван Илчев забрани издаването на сборника. В крайна сметка той се появи със съдействието на Юлияна Методиева, „Обединени издатели“ и Ясен Атанасов, както и сайта „Маргиналия“.

По това време открито за отговорността на българските власти за осъществяването на депортацията се изказаха и други автори като Николай Поппетров, Върбан Тодоров. Някои като Борислав Дичев поставиха и ударение върху обстоятелството, че България осъществява „вдигането“ на евреите и е знаела какво ще се случи с тях.

Темата продължава да е трудна

През следващите години темата беше периодично припомняна в някои български медии. Много за популяризиране на информацията и премълчаваната депортация направи и покойния журналист Георги Коритаров.

Понастоящем обществената чувствителност е изключително голяма и е видимо нежеланието да се излезе извън неловката и в немалка степен срамна декларация на българския парламент от 2013 г. България продължава само да „администрира“ и да не носи отговорност за нищо там където „администрира“. Дали предстоящата 80 годишнина няма да стане повод за отваряне на нов дебат, който да доведе до европейски подход към политиката на памет и отиване отвъд декларацията на парламента от 8 март 2013 г.

Как се промени българската памет за Холокоста през годините

Източник: “Свободна Европа”