Репортерите винаги търсят различни гледни точки, разнообразие на мненията, но често ги търсят там, където не им е работа – сред децата.

Вероятно хората, правещи телевизия, е трябвало да се сетят на десет хилядното разревано дете, че не е добра идея да им бутат микрофона в малките, сладки личица.

И все пак родните телевизионери продължават с опитите да капитализират голямата любов на българина към най-малките.

Резултатът? Нека го кажем така: децата могат да накарат и най-отракания репортер да съжалява горчиво за деня, в който е записал специалност "журналистика" в СУ, за адската мъка в автобус 280, за бурканите, колетите, за студената квартира и матрака на земята.

Докъде бяхме стигнали?

А да! Това са двете най-големи заплахи за българската журналистика – плачещите деца и свободата на словото, поставена на командно дишане!