Боцман Александър Селкирк. Шотландец, живял в началото на 18 век. Оцелял, след като прекарва повече от 4 години на самотен остров. Ако не сте чели за него и в случай, че първата ви асоциация е с Робинзон Крузо, сте съвсем на прав път, пише Dir.bg.

Всъщност въпросният шотландец е истинският Робинзон Крузо. Или по-точно казано, прототипът на героя на писателя Даниел Дефо, превърнал се в най-известния корабокрушенец на всички времена, макар и литературен герой.

Историята на реалния Робинзон и на истинския остров Робинзон, който съществува и до днес, е интересна колкото и тази в романа. Разликата е в това, че няма корабокрушение…

В началото на 1703 година 27-годишният Александър се включва в експедицията на Уилям Дампиер – офицер от британския флот, който става вторият след Магелан, осъществил околосветско пътешествие.

Селкирк научава от “Лондонски вестник” за предстоящото плаване на знаменития капитан с два кораба. Целта на морския поход е борба с враждебната тогава Испания – нападение на нейни кораби, завземане на градове и отнемане на злато. Така, не след дълго младият шотландец става боцман на галерата “Сенк пор”. 

Първоначално плаването е спокойно, но внезапно капитанът умира. Назначен е нов – Томас Стредлинг, известен със своя суров характер и дори жестокост, което става причина за конфликти с екипажа, и най-вече с непокорния Селкирк. Пътуването е дълго и тежко. Първо година и половина в неизследваните води на Атлантическия океан, извършвайки набези над испански кораби. След това, следвайки пътя на Магелан, в Тихия океан. Край Чилийското крайбрежие двата кораба се разделят. “Сенк пор” взима курс към островите от архипелага Хуан Фернандес, където капитанът разчита да бъдат намерени запаси с прясна вода. Точно там, докато са на един от островите – Мас а Тиера, се разиграва едно събитие, което променя завинаги живота на боцмана.

Той се разбунтува срещу капитана на кораба и го обвинява, че обрича моряците на сигурна гибел, готвейки се да продължи плаването с кораба, който е в окаяно състояние и се нуждае от спешен ремонт. Дори заявява, че предпочита да остане на самотния остров, отколкото да се качи отново на борда. Така и прави, очевидно надявайки се, че няма да престои твърде дълго там, защото нерядко кораби спират за вода. Така корабът отплава без него. През октомври 1704 година в корабния дневник е отбелязано: “Александър Селкирк е отписан от екипажа по собствено желание”.

Никой не подозира, че това наистина ще спаси живота на Селкирк. Той се оказва прав – не след дълго корабът попада в буря край бреговете на Перу и потъва заедно с целия екипаж.

Самият той пък не подозира какво му предстои в следващите няколко години на острова, който се намира на повече от 600 мили западно от Чили. С течение на времето шотландецът започва да изследва новия си “дом”, който се оказва дълъг около 20 км и широк 5 км. Установява, че е покрит с гъста растителност и изобилства от животински видове.

По-късно Александър разказва, че са му били нужни година и половина, за да свикне със самотата и да устрои някак бита си. В началото има малко запаси от храна, но след това му се налага да ловува с пушката, която е взел със себе си – спасява го това, че на острова има много диви кози, от които си набавя не само месо, а и кожи за облекло. Островът е обитаван и от много птици и костенурки, а морето гъмжи от риба и лангусти, които също влизат в менюто му.

Проблемите започват, когато запасите му от барут, куршуми и кибрит привършват. Принудата го кара да прилага жесток, но ефективен начин да си осигури месо без оръжие. Хваща малки козлета и подрязва сухожилията на краката им, за да не могат да бягат бързо, когато пораснат.

Научава се като първобитните хора да си добива огън с триене на сухо дърво, а в естествена пещера си прави заслон, който ползва за спане и складиране на хранителните си запаси. Отделно си прави нещо като лятна кухня, където си приготвя яденето. Дрехите от кози кожи си шие с игла, която изработва от гвоздей.

Трябва обаче да се бори с друг проблем – плъховете, които са пренесени на острова от корабите, хвърляли котва в залива. Наглите гризачи не му дават покой и непрекъснато нападат хранителните му запаси. За да се избави от тази напаст, Селкирк опитомява подивели котки, които също са пренесени от корабите.

Тъй като живее в пълна самота, за да не забрави английски език, чете на глас единствената книга, която притежава – Библията.

Времето обаче минава и битовите му проблеми отстъпват място на самотата и мъчителните мисли, че ще остане завинаги на острова. Всеки ден се качва до най-високата точка на острова, където си прави нещо като наблюдателна кула, и с часове се взира в хоризонта с надежда, че ще зърне кораб. Всъщност, той вижда такива, но всички те плават под испански флаг. А за английски моряк, участвал в пиратски набези, това е последното спасение. Така той остава на острова в продължение на 4 години и 4 месеца – точно 1580 нощи.

На отшелничеството на Александър е сложено край в началото на 1709 година, когато екипажът на друг британски кораб го открива. На 31 януари по пладне за първи път той вижда от своя наблюдателен пост платна. Корабът “Дюк” държи курс към брега на Мас а Тиера. На 2 февруари той хвърля котва и моряците стигат до острова с лодка.

Там ги чака неочаквана находка – “див”, брадясал човек, облечен в кожи. Това е денят на спасението. В началото Селкирк не може да произнесе нито дума. Едва на борда той си възвръща дар словото и разказва какво е преживял.

Следва ново дълго пътуване наобратно. Чак на 14 октомври 1711 година Селкирк се завръща в Англия. И веднага става известен. Но славата му не трае дълго – след самотното си съществуване той остава мълчалив и вглъбен и не умее да разказва увлекателно за своите преживявания, както публиката иска.

Връща се в родната Шотландия, където си построява къща на скалистия бряг. Продължава да живее изолиран и дълго съзерцава морето, избягвайки хората.

След време обаче се връща във флота, без да се замисля, че едва ли ще има втори шанс. По време на едно от поредните плавания към Африка, през 1721 година, Селкирк се разболява от тропическа треска и умира. Той е едва на 45 г.

Две години по-рано – на 25 април 1719 година, писателят Даниел Дефо, прочита записките на Селкирк и се вдъхновява. Открива го и лично изслушва разказа му отново, което дори е отразено в пресата.

Така скоро издава своя роман “Животът и удивителните приключения на мореплавателя Робинзон Крузо”. Творбата му веднага се се превръща в бестселър, а както знаем, му носи световна слава векове след това. Случайно или не обаче, шотландският моряк така и не я прочита до смъртта си.

Дефо, разбира се, променя сюжета, неговият герой живее на необитаемия остров цели 28 години. Но поне не е сам през цялото време, а с верния си спътник Петкан. Освен това писателят пренася действието на романа в Карибско море и обогатява историята с увлекателни детайли.

Дефо посочва и точната дата на корабокрушението на кораба на Робинзон Крузо: 30 септември 1659 година. Робинзон Крузо е изписал датата върху дървен кръст, на който впоследствие нанасял резки, за да знае колко дена е прекарал на необитаемия остров. Тази дата е измислена, както е измислено и името на моряка. 

Известни са цели 30 екранизации на романа. 

Което не пречи истинската история на шотландския моряк да бъде написана и издадена повече от 100 г. след смъртта му.

След като Александър Селкирк напуска острова, той остава необитаем още много дълго време – почти до края на 19-и век. Едва тогава там се заселват ловци.

През март 1915 година, по време на Първата световна война, до бреговете му под обстрел попада германският крайцер “Дрезден”. За да не попадне в ръцете на англичаните, капитанът разпорежда той да бъде потопен. В днешно време подводните екскурзии до лежащия на дъното на океана плавателен съд са една от главните туристически атракции на острова.

В средата на 1960 година той официално е наречен Робинзон, както се нарича и до днес. Там живеят около 900 души, основно рибари. Те обаче не ловят риба, а лангусти, които доставят на континента с малки самолети. За целта са издълбали летателна писта в застинала лава. Островът е рай за редки животински и растителни видове, като някои колибри се срещат само тук. Затова е обявен за природен резерват от ЮНЕСКО.

На него във времето са построени черква, детска градина, училище и дискотека. През февруари 2010 година вълни цунами, причинени от земетресение, унищожават почти всички сгради на острова, загиват и няколко души. Но повечето се спасяват, защото едно 12-годишно момиче вижда първата огромна вълна и бие тревога. Много от сградите по-късно са възстановени. Въпреки това младежите напускат острова завинаги.

Никой не знае дали някой ден остров Робинзон няма отново да е необитаем…

Източник: Dir.bg